Преход към среден формат

Текст и снимки – Николай Братованов © 2019
Като запален фотограф от вече дълго време съм имал множество запомнящи се моменти, които са ме вдъхновявали през годините и са допринесли за откриването на собствения ми стил, както и за оформянето ми като фотографа, който съм днес. Подобен вдъхновяващ ефект може да бъде породен от най-различни по вид преживявания и събития – от небрежен разговор със случаен минувач до запомняща се дискусия с фотографа, на когото винаги сте се възхищавали; от спонтанно преминаване по атмосферична улица до мечтано пътешествие на другия край на света; от намиране на стар и захабен, но пък сантиментален лентов фотоапарат в дома на баба и дядо до закупуването на възможно най-модерното и високотехнологично фотографско оборудване, налично към момента. Независимо какъв е случаят, за всяка една артистична личност е жизненоважно редовно да „търси“ своето вдъхновение и да подхранва страстта си към изкуството, на което е отдадена. В противен случай е твърде вероятно някога любимото рисуване, писане, композиране и т.н. просто да се превърне в една рутинна, скучна и дори безсмислена дейност.

(Пре)откриването на класическата лентова фотография през зимата на 2017 г. без съмнение е едно от най-вдъхновяващите решения, които съм вземал като фотограф. Вече отлично запознат с ръчното фото-оборудване (от 2015 г. използвам обективи от стари лентови апарати), от известно време копнеех за пълно потапяне в аналоговия свят, където стремежът към перфекционизъм, чистота и „структурираност“ на електронния сензор е заместен от нееднородния, произволен, дори мистериозен чар на химическия процес, базиран на светлочувствителните сребърни кристали; където изцяло автоматичният, софтуерно-коригиран характер на съвременните високотехнологични камери (от типа „насочвам и снимам“) е заменен от много по-творческото, изискващо умения и ограничаващо откъм кадри преживяване на лентовото заснемане. Силно развълнуван от тази нова перспектива, не ми отне дълго, за да възприема някои от основните техники за проявяване и класическо черно-бяло копиране, които намерих за особено увлекателни и интересни (благодарности към Фото Трейман). Сдобиването с всички необходими принадлежности като доза за проявяване, вани, щипки, термометър, мензури, както и материали от различен вид (ленти, фотохимия, светлочувствителна хартия) беше следващата логична стъпка от подготовката ми. И все пак, всичко изброено до тук би било напълно безсмислено ако липсва най-важният инструмент – самият лентов фотоапарат! След сравнително кратък период на проучване установих, че огледално-рефлексният Pentax Spotmatic II би бил перфектният вариант за мен – здрав, компактен, гъвкав, надежден и стилен. За щастие, успях да намеря изключително запазен екземпляр от местен търговец, също така и на почти символична цена. На този етап вече се чувствах напълно уверен и доста развълнуван покрай новооткритото ми начинание – усещане, провокирало интензивна вълна от множество лентови фотосесии… както и желание за гмуркане в още по-дълбоки води!

Не съм сигурен кога за първи път чух понятието „средноформатна фотография“. За сметка на това, обаче, много добре помня зимата на 2017 година, когато за първи път видях, погледнах през визьора и направих снимка със средноформатна камера – по време на аналоговия фотографски курс на Фото Трейман. Беше Hasselblad (не си спомням точния модел), използван от всички курсисти за направата на портрети един на друг, които впоследствие трябваше собственоръчно да проявим и копираме на хартия. От този момент нататък, успоредно на „стандартните“ ми 35-милиметрови фотографски амбиции, започнах да проучвам и света на фотографията от типа „среден формат“ – основни характеристики, технически параметри, разновидности, допълнително оборудване и т.н. Колкото повече гледах, толкова по-силно ставаше желанието ми да притежавам собствена средноформатна камера. Тук не ставаше въпрос само за по-високото качество на негативите с размер 6х6 см (или някое от другите „6х?“ съотношения). Истината е, че снимките, направени с камери от подобен клас излъчваха нещо повече от всеки друг по-малък фотографски формат (без значение цифров или аналогов) – някаква магическа комбинация от живост, дълбочина, детайлност и динамичен обхват. Сякаш заснетите хора, обекти или сцени стоят точно пред наблюдателя – живи и наситени като в реалния свят. И все пак, независимо от нарастващия ентусиазъм, налице бяха две основни пречки, възпрепятстващи превръщането ми в средноформатен фотограф – първо, оказа се, че тези системи не са никак евтини, както първоначално си мислех, и второ (и по-съществено) – намирането на запазена средноформатна камера за продаване в България беше задача с повишена трудност – особено ако желаната камера се нарича Pentax 67!

Pentax 67 е една от класиките в сферата на средноформатната фотография! Отличаваща се с впечатляващо качество на изработка, удобна подредба, надеждна механика и сменяема оптика, знаех, че това ще бъде моята средноформатна камера още при първото прочитане за нея. Освен това, вече собственик на огледално-рефлексен фотоапарат Pentax, бях убеден в издръжливостта и високото качество на японската марка – дори когато става дума за модели на повече от 40 години. Също така бях харесал и размера на кадъра (6х7 см). Първоначално считах за по-добър вариант по-широкия размер от 6х9 см (все пак от немалко време бях снимал в съотношение 2:3), но липсата на подходящи камери в тази категория задържа вниманието ми върху 6х7 (единствената разумна за мен 6х9 опция беше Fuji GW690, който, за съжаление, беше фотоапарат с несменяема оптика – особеност, която изобщо не ми допадна). 6х6 също беше извън списъка ми, независимо че има реномето на класически формат. И така, знаейки точно какво искам, но затруднен с процеса на придобиване, трябваше да измисля възможно най-добрият начин за намиране на Pentax 67 в добро състояние, идващ с подходящ набор от обективи, и също така на разумна цена. За щастие, само след няколко месеца вече имах потенциално решение на проблема си, изразяващо се в поредното ми пътуване до Силициевата долина и Сан Франциско, планирано за лятото на 2019 година. Пътуване, което щеше да направи неотдавнашната ми фотографска прищявка много по-лесна за осъществяване!

Вече в Калифорния, трябва да се отбележи, че процесът на закупуване на Pentax 67 не беше никак лесен! Странно е как понякога наличието на твърде голям избор при търсенето на нещо прави ситуацията почти толкова трудна, колкото да имаш много малък или дори никакъв избор! С други думи – бях изненадан от многобройните Pentax 67 фотоапарати, обявени за продажба, повечето от които идваха от Япония. Независимо от огромното разнообразие, обаче, налице бяха няколко съображения – главно свързани с високите цени на камерите, общото им състояние, подборът на обективи, тяхната радиоактивност (без майтап) и др., които ме възпираха от прибързване с поръчката, въпреки вече изгарящото желание за правене на средноформатни снимки. И все пак, в една слънчева утрин, след няколко поредни седмици на търсене, попаднах на обява, която изглеждаше доста обнадеждаваща. Продаваше се втората версия на апарата (отбелязвана като “Pentax 6×7”) с възможност за заключване на огледалото („Mirror Lock-Up“) и наличие на TTL-призма, окомплектован с два обектива – Super Takumar 6×7 75mm f/4.5 и Super Takumar 6×7 135mm f/4 Macro – всичко това в изключително запазено състояние и на много добра цена! Не след дълго, вече бях приключил със закупуването на така дълго мечтаното фотографско оборудване!
Последва период на нетърпеливо очакване, който, за мое щастие, се оказа доста по-кратък от официално обявения – оборудването пристигна малко повече от седмица след като беше направена поръчката. И когато за пръв път видях размера на пратката, просто не можех да повярвам на очите си! Въпреки че се бях настроил (физически и психически) за обемист и тежък фотоапарат, това, което видях, многократно надхвърли очакванията ми – Pentax 6×7 беше огромен! Общо взето, изглеждаше като стандартна 35-милиметрова филмова камера, чиито компоненти са били разтеглени (поне двойно) във всички направления. Друго, което също забелязах (успоредно на първоначалното ми удивление), беше впечатляващото качество на изработка, както и почти перфектното състояние на апарата! След като тези мигове на искрено вълнение, съзерцание и инспектиране отминаха, осъзнах силно нарастващото ми желание за правене на снимки с чисто новата ми придобивка. И точно в такъв момент човек се сблъсква с някои от недостатъците на аналоговата фотография – дори ако просто искаш да провериш дали току-що закупената филмова камера работи както трябва, първо трябва да й вземеш лента, да я заредиш, да изщракаш всички кадри (само 10 на брой при формат 6×7), да я проявиш, сканираш (или копираш на хартия) и едва тогава ще ти се отдаде възможността да оцениш функционалността на камерата, както и да се насладиш на резултатите от няколкоседмичното начинание – концепция, твърде времеемка за съвременното нетърпеливо, забързано и потопено в социалните мрежи („плъзгащо нагоре-надолу“) общество.

След закупуването на първата си 120 цветна ролка (Kodak Portra 400) от местна фотолаборатория в Сан Хосе, вече се чувствах повече от готов да вкарам в употреба този огромен метален звяр. Така се и случи, че пристигането на Pentax 6×7 съвпадна с рождения ден на братовчед ми Манол, който, от дълго време насам очарован от красивия и атмосферичен град Аламида (Калифорния), беше решил да прекара специалния си ден именно там. Без наличието на някакъв конкретен план (което внесе допълнителна доза вълнение към лентовите ми фотографски амбиции), двамата с братовчед ми, заедно с вуйна ми Мария тръгнахме с колата на север към Аламида. След няколкочасово разглеждане на впечатляващия Оукланд авиационен музей (който беше по път) се насочихме към града, където направихме бърз обяд в спокоен квартал. И тук започна първото ми средноформатно фотографско приключение.

Вдъхновен от харизматичните улици на Аламида, от класическия 1964-1/2 Мустанг, край който бяхме минали, от емблемата ‘Golden Bridge Beverage’ с историческо значение, нарисувана на фасадата на една от близките къщи, от величествения самолетоносач Хорнет, от впечатляващата авиационна база Аламида (Naval Air Station Alameda), и още много други, едва се сдържах да не ‚профукам“ всичките си налични 10 кадъра за отрицателно време (част от които вече бяха изщракани по време на първоначална фотосесия преди ден-два). И все пак, подлагайки самодисциплината си на сериозно изпитание, бих казал, че успях адекватно да организирам снимачния си процес, така че да заснема повечето интересни точки, предложени от фотогеничната обстановка на Аламида по време на цялата ни обиколка – поредната вдъхновяваща обиколка, която винаги ще свързвам с първата ми средноформатна лента!

